Marthkateology

Изток, запад, запад, север, юг,

когато мога правя аз на пук.

Трябва да се знае кой е шефа,

който пие малко много кафета.

Кофеин, кофеин, никотин и кодаин,

внимаваме живота да не си проспим.

Щото иначе проспим ли си го -

заради какво, ами поради кого?

Звънти в небето мелодия жестока -

кой си, къде си – губя аз посока.

От вампирите пазим се с чесън,

пък илюзиите бидейки само сън

гоним формално с люти чушки,

с ножове или пък с пушки

няма оправия. Шукария!

 

Изток, запад, запад, север юг,

винаги има кой да прави на пук.

По-добре аз да съм това,

за да не си бия главата в стена.

Обаче инак бидейки добро дете,

не ми се отдава особено, поете!

Едно, две, две, три

и широко отвори очи!

Нямам какво повече да кажа

Само още ще се омажа.

Аз съм кофихолик и грагоман,

в пъкала ще се пържа в казан.

Деца, не си режете вие вените,

мода е, но не копирайте видените –

така не ще си оправите проблемите,

при срещата ви със серафимите.

Жълточервени заблудени аборигени

от звездите са те малко запленени.

Какво друго им остава, настана заник

и те изпаднаха групово във паник.

Ах, горките те, горките те!

А сноп лъчи паяк плете….

 

Изток, запад, запад, север, юг

Бях аз до тук!

Днес както и от няколко дни времето е мрачно, дъждовно и преди всичко меланхоличо. На спирката по обяд след обичайния въпрос: “Скоро ли ще дойде автобусът?” и след утвърдителния отговор възрастната жена каза: “Времето е ужасно. Цяло лято веднъж не заваля, сега защо?!”, “Ами сега е сезонът. Есен е. Сега му е времето да вали.”, “Цяло лято не заваля, сега какви порои. Точно сега събират лозята … Гроздето ще се напука…”.Нищо не казах. Не разбирам от грозде. Автобусът дойде.

Никога нещата не стават така както искаме. Трябва да има ирония от страна на съдбата, за да е по-интересно. Мърфи е един истински пророк. Лятото отмина и остави след себе си само сладко-горчивият спомен, че тогава едно облаче не се показа, вечерите бяха изпълнени със красиви звезди и когато му беше времето с привлищата мечтателите Луна. Сега лятото е почти далеч, всичко от лятото е далеч и ние сме далеч, спомените горят на фона на сивотата на есенните облаци и инсомнията на дъжда, който всява дори апокалиптично предчувствие.

В автобуса на пръв поглед нямаше места. Жената, която се възмущаваше от времето, набързо вдигна една друга жена, която беше решила, че в градския транспорт трябва да има отделена седалка и за багажа й. Аз тъкмо се чудех какво ще правя през целия път права и никак не бях подготвена психически за това, когато видях, че на крайните седалки, окупирани от деца, връщащи се от училище, има едно свободно място. Когато вече отидох до там и попитах дали е свободно, видях, че и на него има струпани множество раници. Е, децата набързо се активизираха и ги преместиха. Седнах. Затворих си очите, за да си представя малко по-слънчев пейзаж от това навън и слушах музика. Тъкмо се сетих, че има една песен, която не демонизира толкова лошото време, дори никак и си я пуснах. “Вали” на ПИФ.

По едно време момичето до мен ме ръгна. Реших, че е неволно, но тя ме ръгна пак и пак и по всичко личеше, че си е доста нарочно. Погледнах към нея. Неин приятел ме пита нещо и аз свалих слушалките досадно, за да го изслушам. “Коя песен слушаш???” Погледнах го безразлично и му отговорих. “Аааа, аз мислех, че слушаш метал…”,”Металът беше преди това!”. Момчето ме погледна живо и радостно и каза:”Аз съм (веднага след като си каза името го забравих, но помня, че беше нещо с В)! Приятно ми е!!!”, “Аз съм Катя…”. Пак се обърнах към прозореца, пуснах си песента и си затворих очите.

Има и по-лоши неща от меланхолията с ясна причина, но не мисля да има нещо друго, от което да не бих могла да се отърся по-трудно и по-болезнено. Днес, денят, 13-и, денят, дните от лятото тук и там, а сега сива, монотонна, самотна есен, която само задава безсмислени въпроси без отговори. Какво ни остава ли? Освен да чакаме отговорите?! Музиката, поезията и есента ни остават, както и безсънните нощи и когато заспим сънищата и мечтите, които са винаги еднакви, но не се оплакваме дори никак, защото са единственият шанс да бъдем пак там или не там, но да не бъдем сами …

една от най-красивите песни, писани някога, е именно Babe I’m Gonna Leave You. днес, тази ранна сутрин, когато дори още слънцето е доста далеч от това да се покаже и да напомни за себе си и за летните горещини (които бай тъ уей са към края си поради настъпващата есен), нищо не искам да ви кажа, искам само да чуете тази песен … сега.

20.08.2008г., 03.21 AM - last night in SB

Eто този въпрос ме измъчва сега - къде ще сме, когато лятото си отиде. Рано сутринта, слънцето е изгряло, не ми се спи и няма как да ми се доспи, защото не абсента и бирата не, ами нещо друго ме вдъхнови да седна и да пиша.

Искам да ви кажа толкова тъжни неща.

Винаги съм се радвала, когато не излизам права, което би трябвало да е странно, нали. Е, не е много странно, предвид особените ми разбирания за живота и света, та никаква изненада не трябва да е, че много се радвам, когато осъзная, че относно нещо греша. Животът щеше да бъде по-лесен, ако никога не бях разбрала, че греша за това, но съдбата ми удари една силна плесница и ме наказа за цинизма, който никога не съм се страхувала да показвам. Карма, какво да правиш освен да си изкупуваш грешките.

Исках да ви разкажа за гъделичко и баничките и как на едно момиче й липсва едно момче и как тя се натъжи за него докато си ядеше баничката, защото той винаги и помагал да си я изяде. За липсването; за предозирането от някого; за пияната скандинавка варварка, на която никой не и обърна внимание, а тя много копнееше; за нещата от живота, такива каквито ме натъжават и най-вече за най-яките банички на света.  + = !?

Oбичам лято ‘08, плажа, коктейлите, абсента, баровете, звездите, затъмнението, метеоритния дъжд, кея, К.

Някой друг вдъхновен пък ще ви разкажа цялата история така както си беше. Тя още не е свършила съвсем. Дано да има хепи енд, понеже Холивуд много ме разглези и не съм свикнала на ънхепи ендове.

Посланието?!? Защо да не е: И да не вярвате, никога не е късно да повярвате. И да се страхувате, някой ден ще се откажете от това хоби. И да не знаете къде ще сте утре, важно е да знаете къде искате да бъдете.

Е, има моменти, в които сме се изгубили повече отколкото обикновено. Те са общо взето най-лошото, което човек може да си причини сам под въздействието на външни обстоятелства. Защо ли? Защото … защото, мили хора, ако нещо много лошо ти се случи, ако си ти ще се измъкнеш, а дори и нищо да не ти се случва, ако не си - потъваш.

Двете блогърки - моя милост и нейна милост - Марта обикновено не сме на едно мнение за нищо, което е прекрасно, защото споровете ни никога не приключват. Но на последната ни среща възкръстна един спор - има ли любов и ако има хубаво ли е да я изпиташ.

Аз като един човек на разума (не вярвайте какво говорят хората) отказвам да повярвам в съществуването на подобно животно. По-скоро вярвам в паранормалното отколкото в някаква невидима сила, която променяла човека и го карала да лети в небесата от щастие. Сигурно ще повярвам и в извънземните (напълно вероятно е да не сме сами във Вселената предвид нейните размери), но да повярвам, че една еволюирала маймуна е способна на по-специална любов към един човек, защото го счита за неповторим, неотразим и т.н. е нелепо. Не ме разбирайте погрешно не отричам, че човек е способен на чувства, не отричам съществуването на обич, но онази любов свеждам до химия, сексуално привличане, страх от самота и нужда да се грижим за някого, който пък изпитва същата нужда. Няма нищо възвишено в това някой да изпитва потребност да бъде всеотдаен. Няма нищо вярно в това, че някой не е живял, ако не е обичал (някого). Всичко е чиста заблуда, илюзия, игра на мозъка и най-вече резултат от индустрията покрай Свети Валентин и сапунените сериали. Това е от мен, Катя. Простете ми!

****

Аз па говедото ще кажа, че виждам нещата от малко по-различен ъгъл. Като първо и най-важно считам за необходимо да се изясни, че по света и в човешката история има много видове любов и ние говорим за тази между влюбените и не толкова влюбени мъж и жена/ мъж и мъж/ жена и жена/ хермафродити и подобни вариации Като второ не по-малко важно само ще спомена, че вече известното ви лице Катя не един път е “летяла в облаците” и аз съм ставала свидетел на явлението Може би тя не може да нарече явлението “любов”, и с право. Именно защото любовта не е само случайно/неслучайно влюбване от пръв или не толкова пръв поглед. Любовта е нещо много повече от това, поне по моите виждания. Същността й е нещо много повече от първоначалните симптоми(химия, сексуално привличане, нещата свързани с физическата част). Някои хора биха казали, че сме прекалено млади/малки да говорим за любов, защото нищо не сме видяли от живота още. Аз знам какво значи тази дума за мен - духовност. Любовта е духовното обвързване на двама души, сливане ако щете(понеже ми прозвуча доста тривиално, с д.обвързване имам предвид вярност,всеотдайност, да посветиш най-светите си чувства на някого, да се разкриеш напълно пред него, да пренебрегнеш инстинкта за самосъхранение и да го обичаш както обичаш себе си). Ясно е, че не може да стане с една прегръдка, с един жест или няколко месеца “ходене”(а има и хора, при които се е получавало, всички сме чували такива истории)… Ясно е и че духовната и физическата страна вървят ръка за ръка. Много малко са гениите, които успяват да преодолеят природните закони… (от тази страна можем спокойно да се възхищаваме на гей хората) И така, едното не може без другото, другото не може без едното, прости хора, кво да ви кажа, наивни, ЛЮБОВ…

Сами сте си направили избора много отдавна на коя теория да вярвате, дали да повярвате или не. Прекрасно е да вярваш в розови илюзии, които ти дават стимул за живот. Нашият пост не цели да ви промени мнението, а само да ви накара да се замислите.

PS а и Кате: когато хората изпитват потребност да бъдат всеотдайни, страх ги е от самотата и имат нужда да се грижат за някого, това не е любов, това е изкривен егоизъм(мислиш само за себе си, мислейки за този до теб) а и човек с такива мотиви не е чак толкова непростимо зло - все хубави работи; представи си да ти се падне един такъв - всеотдаен, грижовен и ще бъде винаги до теб :p

Като прочете заглавието всеки човек (под)съзнателно си прави догадки за както аджеба ще става дума в тази книга. И аз си правех. Очакванията ми са описани в поста, чието заглавие поразително много прилича на заглавието на този пост.
Не предполагах, че книгата ще бъде толкова забавна. Отдавна не съм се смяла, четейки нещо. Хуморът е заразителен, малко черен, но при всички случай е изключително оригинален. Стилът на Букарски е уникален, не просто уникален, ами много уникален! Ругатните са съществена част от него, но какво пък. Сюжетът на разказите също е завладяващ, но нямам и ни най-малкото намерение да го преразказвам - тръпката ще се изгуби.
Няколко доказателствата за уникалността на стила на Букарски: “другите дечковци - и те като тях - надървени и сексулно незадоволени, също не бяха в ситуация да си намерят 3D партньор.”, ” в групата всички бяха кютуци, всички обичали книги, всички слушали Доорс (бляк), всички ценели Кафка (бляк!), всички пишели поезия, която не публикували… най-много от всичко, ме разочароваха девойките.”. Всеки един разказ е изпълнен с по няколко колоритни израза от този тип.
Между другото Букарски не ми напомня толкова много на Буковски, дори бих казала никак. Алекс прилича на себе си, което е прекрасно. Това го прави толкова интересен.
Съветвам всеки да се сдобие с тази книга и да я прочете. Не е толкова трудна за четене (визирам тук трудностите с разбирането на непреведените моменти от диалозите), а е приятно развлечение.
Мир вам! Дано ви се отвори парашута ….

като чуеш думата абсент, коя е първата асоциация, която правиш, цветът, който виждаш, когато затвориш очи. ЗЕЛЕН. ярко, неприлично зелен. една зелена фея си хфърка във въздуха, опиянението е там някъде, а феята се смее.
историята за абсента, любимата напитка на ексцентричните бохеми, май я знаем. бил е лекарство срещу треска, давано на френските войници, питие, поднасяно по странен и красив обичай, алкохол, докарващ най-верните си почитатели не до алкохолизъм, ами до абсентизъм, защото абсентът е различен. различен е. бил е забранен близо век, а сега в малко по-променен състав (пелинът е по-малко) е тук.
пак будувам. пак инсомния, пак в малките часове съм на линия и от нямане на какво пиша :D. причината е може би в Буковски. той отново вдъхнови нощта ми. не е някой негов рецитал, поема, разказ или роман, а “Barfly” - филмът, чийто сценарист е той. гледам го за втори път и вторият път се изненадах на гениалността на този велик поет. преди две години в София попаднах на книга на Буковски, която нямам. разбира се, веднага се сдобих с нея и още по-веднага почнах да я чета. книгата се казваше “Холивуд”. фабулата беше по Буковски проста - създаването на сценария и филма. невероятно е kak Шрьодер, режисьор и продуцент на филма, е направил и невъзможното този филм да започне да се снима. пречките са били много, проблемите също, обаче изкушението на направиш филм по Буковски е по-силно. а филмът си личи, че е по Буковски, затова е и толкова прекрасен.
след като свърши, пуснах радиостанция за класическа музика и какъв късмет - Бах. след това Моцарт, но след това беше Хайдн. открих радиостанция за иранска народна музика и вече близо час слушам това. много красива музика.
вие бихте ли рискували? (просто отговорете с “да” или “не”).

Джиткайки си из интернет пространството през малките часове от нощта, отегчена от сивото юлско ежедневие на един болен човек, попаднах на нещо, което ме изненада, вдъхнови, притесни, накара ме на завидя за няколко секунди, да пиша този пост и най-важното - още утре да отида в близката голяма книжарница и да търся “Люде, на които не им се отваря парашута”.
Авторът е македонец, но какво от това, студент по философия в Скопие, едва 23-годишен. Спечелил е конкурс за млади и неиздавани автори през 2006, наречен “Новите”, неговата книга е вече издадена в Македония и миналия месец тя е факт и в България. Това, заради което аз започнах да чета за нея и за автора, е част от описанието на книгата: “Букарски е болезнено честен: пише само за неща, които наистина е преживял, ненавижда македонските класици и Паулу Коелю и се кълне в Буковски, Фанте и Селинджър. Представям си как пие на една маса с Тома Марков и Момчил Николов, докато не ги изхвърлят и тримата от бара.” Точно това относно Буковски ме плени. Разбрах, че книгата била вулгарна и изпълнена с цинизми, била за “малкия човек”, а любимите писатели на новоизгрялата литературна звезда са именно моите, а Буковски е черешката. От опит знам, че е много трудно за излезеш от влиянението на любим творец. Подсъзнателно (а много често и съзнателно) той бива имитиран и на моменти дори копиран. Считам го за нещо нормално.
До тук от това, което прочетох за книгата и автора, предвиждам приликите с Буковски да са три - темите на писане ( пиянство, секс, несполуките на “малкия човек”, “тинкане”), изявеният автобиографичен елемент и вулгарният език. Очаквам самият стил на Букарски да се различава от този на Буковски от това, което слушам и чета от негови интервюта - Буковски е лаконичен, кратък и на вид незаинтересован, такива са и героите му в повечето книги, такъв е и стилът му. От Букарски, които е далеч по-многословен и въодушевен (което е разбираемо) очаквам същата многословност да не бъда избегната и в книгата му. Надявам се, обаче да я е избегнал.
Трябва да се знае за младия писател, че е един от първите блогъри в Македония и блогът му е сред най-четените. Той има и блог на български, в който можете да проследите какво се случва с Алекс, ако вече сте му фенове (като мен например :Р ).
Споделям това, което знам и това, което очаквам. Сега най-много копнея да дойде утре и да намеря книгата. Сигурна съм, че няма да я оставя, докато не я прочета. Надявам се да съм ви заинтригувала и защо не - вие също да си я купите. Цитирам издателя Константин Павлов по време на примиерата на книгата: “Само за 10 лв. може да вземете една изключителна книга”. Издаването и се определя като събитие в света на литературата за тази година и аз не смятам да го пропусна. Бил е гост в няколко български предавания, както и в едно мое любимо - “НЕшоуто на НЕд” и е дал интервюта за не един български вестник, изглежда всички се интересуват от него. И аз съм щастлива, щом един почитател на Буковски провокира вниманието на българските медии и българските читатели, провокира и мен да пиша за него, дано аз провокирам вас да прочетете “Люде, на които не им се отваря парашута”.

Нямам сили да бъда остроумна, да се опитвам де. Нямам идея дали и веднъж съм успявала през живота си, не е и важно. Болна от ангина, не спираща да кашля (гадно), току-що изпила 2 литра чай (единия - лайка, мента, живовлек, подбел и мащерка; другия - бял), преполовила бурканче с мед и то само за последните три часа и изпила две големи бройки от един тотален буламач (изпитано лекарство срещу възпалено гърло и подобни “неразположения” - 2. с.л. мед, 2-3 с.л. ракия, 2 с.л. зехтин, 2 с.л. лимон и малко сода бикарбонат, много малко), който има толкова ужасен и отвратителен вкус, че дори не мога да го сравня с нещо друго … Отделно винаги има опасност при мен да се предозирам с всякакви хапчета и витамини … Изобщо положението е кофти, мили хора. Искам да се отдам на отчаяние, но не мога да си позволя.
Отчаяние?! Защо? Не само защото тъкмо свърших даскало и се събуждам болна от ангина, а навън е лято и животът кипи с всички сили. Даже не ми пука. Само след седмица ще бъда като нова и с нови сили ще покоря света около мен. Пука ми и умирам от яд, защото се разболях 3 дни преди Джулая. И сега ден преди него аз съм си все така в разгара на ангината… Този маратон с предозирането с чая е жалък опит да направя нещо ;(
Доста жалък. Но поне се опитвам да бъда по-силна отколкото някакъв вирус. Не пиша този пост само за да ви се оплаквам. Ами и да критикувам. Всъщност толкова много се отплеснах в това да обяснявам колко съм неоправдана и колко несправедливо е постъпила съдбата с мен, че почти забравих колко ме провокира един кратък разговор.
Ставаше дума за това “как си?”, “ми добре съм”, “ти що тъй болно?” и подобни незначителни неща, но и да поканя човека да дойде с нас на Джулая, ако иска. Отказът му някак си ме провокира да се ядосам. Може би защото този човек има възможност да прекара един страхотен Джулай, нормален Джулай, а аз ще пия чайчета на плажа и ще кашлям. Отивам, защото обичам този празник, не че не знам, че нито съм за пред хора, нито за на плажа цяла вечер. Обичам го, защото е символ на едно време и на едно движение, което аз уважавам и обичам от дъното на душата си, към което бих искала да бих била част, но видиш ли съм родена няколко десетилетия по-късно и по-на изток. Самата идея, че милиони хора посрещат Слънцето точно тази сутрин, самата идея, че милиони истински 100%-и хипари са го посрещали “навремето” … Ех! Усещането е невероятно! Незаменимо … Да, вярно, Джулая може да бъде всяка сутрин, ако си го направим, но не е всяка сутрин. Утре е.
Да не искаш да отидеш на Джулая, защото не ти пука. Добре, приемам. Даже уважавам решението. Да не отидеш на Джулая, защото празникът е опорочен - не го приемам. Всичко е опорочено днес. Няма да говоря за пороците и за “морала” днес, няма смисъл, а и аз никого не съдя, най-малкото аз съм човека. Коледа е много по-опорочена от Джулая, въпреки първоначалния си замисъл на толкова духовен, семеен и религиозен празник ала-бала се е превърнала в едно тотално извращение, но никой не се отказва от лъскавия си подарък и всички се радвам на кичозните лампички навсякъде. Бургаският плаж е пълен с метали в нощта срещу 1-ви юли, факт, който не искам да oспорвам. Когато ги видях за пръв път много се смях, сега вече не се изненадвам. Днес един леко досаден тип ме караше да му дам телефона си, за да се разберем за Джулая. Този тип си е рапър отвсякъде. Даже с него сме водили раперски спор, когато се опитвах да го поканя на една дискотека на едно r&b парти и го обеждавах как много разбирам от подобна музика и как точно това парти е само за него и приятелите му. Простотии! Този човек както и другите му приятели (също рапери с онези шапки и изсухлени дънки и тениски, от които можеш да ушиеш 5 роклички за някое африканско дете) ще бъдат на плажа утре, стотиците метали и те ще бъдат там, някакви други непукисти и те ще бъдат там. Някой човек, който няма къде да спи и дори не знае коя дата сме и той ще бъде на плажа утре. Е, никак не ми пречат. Не ме интересува кой е на съседния огън и защо е там и дали изобщо има огън. Знам аз защо съм там и освен това дали Слънцето и този път ще изгрее, нищо не ме вълнува. До тук с това - “не харесвам Джулая, защото е пълно на плажа с правежи, които не знаят дори какво празнуваме днес, а са дошли заради бирата”. Ние си знаем какво празнуваме и ако това за нас е важно, ще сме там, ще сме заедно, ще подклаждаме ВНИМАТЕЛНО! огъня ( оу, сега се сетих, че утре няма да мога да вляза във водата ;( - ще се влоша ;( ) и празнуваме - някои с бира, някои с ракия, някои с чай … (като казах чай - третият (това в литри) за последните 4 часа май е готов - този път само мента и лайка и многоооооо мед ).
Другото типично оправдание - “изгревите винаги са еднакви”. Да, ама не. Важно е чувството. Ритуалът можеше да бъде стоене цяла нощ на плажа в очакване на гларусово разстойство, не е важно какъв е ритуалът, а да го има и нас да ни има.
Все повече се убеждавам, че хипарията е мъртва. В 21. век няма място за подобно животно и много ми е мъчно, че аз съм човекът, който трябва да го признае пред себе си. Една от най-бленуваните ми мечти е в САЩ преди 40 години. Ако някога създадат машина на времето, ще направя всичко, за да ме изпратят там. А сега просто няма почва за подобно дори не движение, а дори и за мироглед. Както съм казвала, не е важно какъв си, важно е КАКЪВ СИ, какво чувстваш и какъв човек си. Днес обществените идеали са далеч, далеч от мир, любов и свобода. Дали изобщо днес обществото има идеали … ?
Ето това е моят протест. Къде са идеалите, къде са глупавите, утопични мечти? Останало ли е нещо от онези години или 21. век е това …
От копнеж по миналото, не мога да се науча да уважавам настоящето. Отказвам да повярвам, че Джулая е мъртъв, защото докато има един, който вярва в него, той е жив. Аз зная, че има много повече от един.
Мир вам! Ще се видим утре на плажа или Слънцето ще види нас утре на плажа, няма значение!
\/

Много подходящ лозунг точно за този случай. Това пише на един голям плакат на гей парада в нашата мила ЕВРОПЕЙСКА столица. Подобни паради се провеждат навсякъде в западния свят и не че не минават безпроблемно, но поне по-цивилизовано. За пореден път доказахме пред света и пред себе си, че вече “влезли” в Европа повече би ни подхождало да пресечем границата и да си отидем в Ориента, където очевидно ни е мястото.
За хомофобията винаги съм имала едно мнение и никога не съм го крила. Това е едно от малкото неща, в които съм напълно уверена. Хомофобите (както и расистите, сексистите) са комплексари, които си избиват комплексите, мразейки общност от хора, събрани от нещо общо. При хомофобите е на лице и онзи страх, че ако не нарекат някой хомосексуален “тъп педал”, някой би ги помислил точно тях за хомо, което е толкова ужасяващо именно защото тези хора са неуверени в собсвената си ориентация и достойство. По правило повечето хомофоби са мъже. Осъзнавам колко хора обиждам с констатациите си в момента - половин България…. не ми пука
Гей парад ли? Това беше парад на хомофобията, това беше причина да се засрамя днес. Парад на тоталното невежество, на простотията, от която сме част всеки ден, но не толкова концентрирана.
Снимки от “парада” можете да видите тук . Жалка гледка на фона на това, което сме гледали по новините от подобни паради като да речем този в Берлин . И не толкова блясъкът ми липсва, колкото човеколюбието и толерантността.
Тези две понятия ми напомнят за нещо. Религия, църква. И тя застана против парада. Е поне не хвърляше бомбички по участниците в него :D. Църквата определяла хомосексуализма като смътрен грях, болест и неестествено състояние вследствие на грехопадението. Значи е грях да обичаш ( какво значение има кого ), по-малък грях е да крадеш. Не го разбирам. Църквата не е истината, а в Библията има много мъдрост, но я уважавам по други критерии.
Не ме интересува кой с кого, този кого от неговия пол ли е. Вълнува ме това, че живеем в 21. век, а има хора, които мислят закостеняло и тези хора са много и вярват, че проповядват морал. Моралът не е това. Много клиширано, но все пак ще го кажа, защото именно затова написах това: нека обичаме ближните въпреки всички различия!

следва продължение …