А казват, че българското изкуство е в криза. Криза няма и няма да има, докато подобни таланти се раждат в нашата страна.

Много е лесно да оставим “Чувство” без коментар, но би било много забавно да не го направим.

1. Жанрът е трудноопределяем. Преди всичко това е монологична изповед с преобладаващ елегичен характер. След всичко нито се числи към прозаичните жанрове, нито пък поетичните. Всъщност това, че творбата си няма жанр не е важно; важното е, че ние си имаме творбата!

2. Заглавието ни подготвя за същността на творбата. Именно чувството е онова нещо, което е подтикнало автора да пише. Той търси отговор и нещо ни подсказва, че ще го търси още дълго време. Заглавието е в единствено число, но след прочита читателят остава объркан. За кое чувство става въпрос?? Той още има чувства към девойката, но изпитва гняв, чувства се предаден и унизен и отделно е нещастен поради несподелената любов.Чувството е повече от едно, както и читателят не би могъл да се обвърже само с едно чувство, четейки. Много множествени числа.

3.  Произведението се дели на 3 части. В първата авторът описва чувствата си, изразява болката си, дава воля  на страданието си и се пита защо именно той трябва да понася всичко това. Втората част малко обърква: ту я обича, ту я мрази; ще си намери друго момиче, защото му е писнало, уви. Последното изречение се разполага само на абзац. То е ключово: има много риби в морето и човек не трябва да страда много, ако някоя от тях се окаже скрита лимонена пираня. Началото и края - “Болката ме убива… Искам да умра…”  и “И все пак, има толкова момичета!” - показват градацията и израстването на младежа, които иска да преодолее болката си, без да се самонаранява. Изречението е възклицателно и контрастира с апосиопезата от първите две изречения.Читателят добива представата, че хубавата страна на живота, която се търсеше в началото, е това, че героят е открил, че има и други момичета: “Забравям я! Ще си харесам друго момиче!”Възклицателните изречения и тези, завършващи с многоточие, преобладават.

Болката от предателството няма да бъде излекувана скоро и горчивият вкус от преживяното ще остане за дълго време. Но всичко се връща!

“Чувство” заслужено е получила първа награда.

аз искам да помня

Определено относно заглавието може да се каже само че е много мила p.r. стратегия. Да се присъединяваме в борбата срещу БЕДНОСТТА!!! ПО СВЕТА!!! е почти наивно и глупаво, почти е както вече казах мило, но е повече наивно и глупаво. Самият факт, че има такава инициатива, е показателен, че явно хората от “Европейските институции” вече си нямат друга работа и са тръгнали да “спасяват” света, като първо естествено спасят своята съвест.

Аз самата не вярвам в благотворителността, просто не вярвам в нейното съществуване. Дали ще става дума за p.r. и подобни големи кампании или за нещо далеч по-скромно, за мен си остава съмнително. Факт е, че хората, които дават пари за благотворителност, (подчертавам дават, а не употребявам “занимават се” и “организират”) най-вече се чувстват удовлетворени след такава проява на човеколюбие, състрадание и т.н., но повече забравят да се уверят, че тяхните пари наистина отиват по предназначение. Получава се нещо средно между парад на “състраданието”и демонстрация на какво ли не.

Всъщност, почвайки да пиша, не исках да отричам благотворителността. В крайна сметка както се вика “хубаво нещо е”, до колко е повече “хубаво” и до колко изобщо е “нещо” си е друг въпрос, който аз дори не съм способна да коментирам. Но частта с “бедността по света” ме порази психически. Порази ме на всички равнища, разсмя ме, накара ме да се замисля.

Боренето с бедността ПО СВЕТА!!! е борене с вятърни мелници. Бедността по света си е проблем на света, защото хората отдавна са преценили, че живеят в джунгла и най-силните оцеляват или пък онези с късмета (да се родят в по-поносима част на света).

Под бедност какво се разбира - скъсани гуменки или да умираш от глад. Всъщност интересно е да се знае, че настоящото световно производство на храна е достаъчно. Би било достатъчно да изхрани 12 милиарда души при различно разпределение. Според данни от 16. юли 2009 г.,  излъчени от United States Census Bureau, населението на Земята е 6 771 милиарда, т.е. днешното световно производство на храна би осигурило на всеки човек на планетата повече от 3000 калории на ден. Въпреки това повече от 500 милиона души страдат от недохранване, а още 800 милиона умират от глад. Толкова е успокояващо да се знае, че храната по света не се е свършила, а от друга страна е толкова отчайващо да се знае, че я има предостатъчно, а много хора не приемат необходимото количество храна на ден.

Затова нека се съберем на плажа и да се борим с бедността ПО СВЕТА!!! Ако не бяхме ние, светът нямаше да го има. Подобни кампании звучат лицемерно. Поне на мен така ми звучат. Европейските институции, чиято рожба е тази кампания, често си организират година в чест на това, ден в памет на не-знам-си-какво-си, ден, посветен на борбата с онова и това, и само за рекламата се харчат толкова пари, колкото биха стигнали да изхранят най-малко две китайски села за години. За организация още повече - бихме изхранили Уганда. Дори не става дума само за това. Проблемът е, че някога да се преборим с бедността е невъзможно. Свят без бедност е утопия и е утопия, защото е нереално. Самите ние, хората, явно сме неспособни. Казвам явно, защото след две хиляди години цивилизация (да ги кажем толкова), е нямало момент, нямало е период без бедността да съществува и мнозинството от хора да е бедното, нямало е и желание и действие тя да се изкорени или поне намали в рамките на възможното, изключвам експериментите с изграждането на комунизма.

Прекалено много глупости написах вече. Spirit of Burgas е добър фестивал и по-всичко личи, че и тази година ще бъде толкова забавно колкото предната, а всички си мислим, че ще бъде дори и по-забавно.

Мир вам!

• слушай джазз
• не е необходимо да слушаш Рахманинов, просто му научи името
• и да прегрешаваш музикално - не си признавай пред никого
• грях е слушането на долнокачествен рап/хип-хоп (предвид липсата на друг, дефицитът би затруднил намирането на добър рап/хип-хоп), електронни дивотии, миксирани от наркоман, незнаещ къде да постави ключ сол на петолинието ( ? ! ) и ЧАЛГА (НЕ!)
• бъди сърдит

е, не съвсем така все пак… (но почти)
то е ясно, че всички сме различни, че не можем да се слагаме под знаменатели и ала-бала глупости, които да речем, че приемам. всеки си има различни предпочитания за музика, кино, книги, изкуство като цяло и аз уважавам това (понякога).  сега обаче искам да заявя, че под изкуство разбирам гений. понякога геният на пръв поглед изпъква с посредственост, нехайство, но талантът е важен, който е най-важната съставка, без която изкуство не би се получило. не искам да заклеймявам музикални стилове, артисти, но е факт, че в някои области на музиката се изявяват огромен процент леко казано бездарни хора: рап, хип-хоп, електронна музика със всичките и разновидности, чалга не коментирам изобщо. и когато този процент стане наистина ужасяващ, целият стил се опетнява с някакво “незаслужено” петно. точно затова аз наричам рапа “шит”, защото макар и да има няколко човека, които правят добра музика, която си заслужава, аз съм отвратена от всички онези, коитоса подходили към правенето на музиката с пренебрежение или чисто и просто са си надценили възможностите.

странно е, че именно стиловете, които отдавна са се нароили и са твърде много, които определям под общите понятия рап,  електронна музика, както и чалгата са най-полулярната музика сред младите хора и не само сред тях. съвсем реално би било да кажа, че 90% от населението слуша точно това: раперски истории, хаусчета и чалга. останалите 10% трябва да се изолираме като музикални сноби и глупаво да наричаме и заклеймяваме с ’shit’ онова, което не ни се струва достатъчно art.

а пък аз ни най-малко не чувствам вина и не се чувствам сякаш греша, защото обичам музиката безкрайно много, за да  правя компромиси.

PEACE

aпелът винаги ще се опитвам да приема.

този, който си помисли, че не е самовлюбен, е толкова самовлюбен, че дори не може да мисли. факт. всички сме екстремно самовлюбени. границата на здравословното самовлюбване е в способността да можеш да се влюбиш в някой друг/ в нещо друго (освен себе си). някои хора успяват, други не. не знам кое е по-лошо.

тайната на щастието е да си влюбен - в живота, в поезията, в музиката, в глупави разкази, в небето, в сърдитите лица на хората по улицата, в красотата,  в бохемията, приспособена към 21. век. в човек?! точно това е възможно най-красивото. МОЖЕ БИ.

обвързаността е следствието на това да си влюбен. то се привързва към теб, ти към него. свързани сте.  а на свободата е хубаво това да искаш да я споделиш с нещо/ някои и когато я споделиш да не я губиш по никакъв начин, а да спечелиш още свобода, която да бъде споделена.

честита 2009 година! дано тя донесе това, което предните 2008 не успяха!

днес е ден, както всеки друг и нощ е както всяка друга. размишлявайки непрекъснато, до отговор не стигам. трябва да ми се даде. преди седмица някъде гледах по новините проучване, направено сред десетокласници относно любовта. оказва се, че над 90% от българските десетокласници твърдят, че няма любов и че не вярват в нея. коментарът беше язвителен, нещо от сорта, че моралът все повече пада, че духовността не знам си какво, че младежите ала-бала. няма смисъл и аз да го казвам дори. българските младежи не вярват в духовната връзка, вярват само във физическата такава. подчертано беше, че младежите “бройкат” гаджета и че е “въпрос на престиж” повече момчета/момичета да са “влюбени” в теб, за да си “готин”. важно в една връзка е също така и да не останеш зарязания. дни след проучването, направено сред български гимназисти, в което се оказа, че 2/3 от тях пушат редовно всеки ден, 1/3 пушат от време на време, не знам си колко процента пушат забранени работи и употребяват не знам си колко други забранени работи, излизаме и пропаднали и от духовна гледна точка. не само че българските младежи са наркомани едва ли не, ами и не вярват в любовта. до къде стигна младежта … всъщност хората възприемат позицията на страхливеца. повечето от тях сякаш едно към едно вярват в написаното от мен  преди три месеца (”Илюзия?!”) и аз напълно ги разбирам хората, без да ги съдя. трябва ли да вярваш в нещо подобно, за да си човек, в илюзии. позицията на отбраняващия се е винаги за предпочитане, отколкото на другия, който очаква всичко без притеснение. те, десетокласниците, както и аз, вече проумяла жестоката истина, ще разберат рано или късно има ли няма ли любов. може би има, може би е по-кофти да я има. обаче въпросът е друг, има ли в днешния свят място за любов или всичко е една потребност. ние сме консуматори и комсумираме вафли, любов … може ли да си позволи днешният човек, смеещ да се нарече такъв, да бъде до толкова слаб, че да се влюби или е по-добре да бройка и да разбива нечии други сърца, но не и своето. или да се върнем назад, когато призказките са били писани и хората са били повече хора, че без страх са се отдавали на онова, което наричат най-прекрасното. всеки сам прави своя избор. трудното и лесното докато има кислород на тази планета и докато ние дишаме ще са в опозиция и ще затрудняват смотания ни избор. заблуда ли е, че трудното избират истинските хора, а лесното - фалшивите. съмнявам се. но аз пак избирам трудното, следвайки и вярвайки във всеки един анахронизъм. сърцето ми вероятно ще бъде разбито от реалността. но. но … “часът е шест и половина, слънцето след малко ще изгрее, всичко ще е наред!” (а беше осем и половина, слънцето отдавна беше залязло, а аз бърках в чантата си, за да намеря очилата, с които щях да скрия сълзите си. няма нищо по-човешко и красиво от чистото страдание.)

Изток, запад, запад, север, юг,

когато мога правя аз на пук.

Трябва да се знае кой е шефа,

който пие малко много кафета.

Кофеин, кофеин, никотин и кодаин,

внимаваме живота да не си проспим.

Щото иначе проспим ли си го -

заради какво, ами поради кого?

Звънти в небето мелодия жестока -

кой си, къде си – губя аз посока.

От вампирите пазим се с чесън,

пък илюзиите бидейки само сън

гоним формално с люти чушки,

с ножове или пък с пушки

няма оправия. Шукария!

 

Изток, запад, запад, север юг,

винаги има кой да прави на пук.

По-добре аз да съм това,

за да не си бия главата в стена.

Обаче инак бидейки добро дете,

не ми се отдава особено, поете!

Едно, две, две, три

и широко отвори очи!

Нямам какво повече да кажа

Само още ще се омажа.

Аз съм кофихолик и грагоман,

в пъкала ще се пържа в казан.

Деца, не си режете вие вените,

мода е, но не копирайте видените –

така не ще си оправите проблемите,

при срещата ви със серафимите.

Жълточервени заблудени аборигени

от звездите са те малко запленени.

Какво друго им остава, настана заник

и те изпаднаха групово във паник.

Ах, горките те, горките те!

А сноп лъчи паяк плете….

 

Изток, запад, запад, север, юг

Бях аз до тук!

Днес както и от няколко дни времето е мрачно, дъждовно и преди всичко меланхоличо. На спирката по обяд след обичайния въпрос: “Скоро ли ще дойде автобусът?” и след утвърдителния отговор възрастната жена каза: “Времето е ужасно. Цяло лято веднъж не заваля, сега защо?!”, “Ами сега е сезонът. Есен е. Сега му е времето да вали.”, “Цяло лято не заваля, сега какви порои. Точно сега събират лозята … Гроздето ще се напука…”.Нищо не казах. Не разбирам от грозде. Автобусът дойде.

Никога нещата не стават така както искаме. Трябва да има ирония от страна на съдбата, за да е по-интересно. Мърфи е един истински пророк. Лятото отмина и остави след себе си само сладко-горчивият спомен, че тогава едно облаче не се показа, вечерите бяха изпълнени със красиви звезди и когато му беше времето с привлищата мечтателите Луна. Сега лятото е почти далеч, всичко от лятото е далеч и ние сме далеч, спомените горят на фона на сивотата на есенните облаци и инсомнията на дъжда, който всява дори апокалиптично предчувствие.

В автобуса на пръв поглед нямаше места. Жената, която се възмущаваше от времето, набързо вдигна една друга жена, която беше решила, че в градския транспорт трябва да има отделена седалка и за багажа й. Аз тъкмо се чудех какво ще правя през целия път права и никак не бях подготвена психически за това, когато видях, че на крайните седалки, окупирани от деца, връщащи се от училище, има едно свободно място. Когато вече отидох до там и попитах дали е свободно, видях, че и на него има струпани множество раници. Е, децата набързо се активизираха и ги преместиха. Седнах. Затворих си очите, за да си представя малко по-слънчев пейзаж от това навън и слушах музика. Тъкмо се сетих, че има една песен, която не демонизира толкова лошото време, дори никак и си я пуснах. “Вали” на ПИФ.

По едно време момичето до мен ме ръгна. Реших, че е неволно, но тя ме ръгна пак и пак и по всичко личеше, че си е доста нарочно. Погледнах към нея. Неин приятел ме пита нещо и аз свалих слушалките досадно, за да го изслушам. “Коя песен слушаш???” Погледнах го безразлично и му отговорих. “Аааа, аз мислех, че слушаш метал…”,”Металът беше преди това!”. Момчето ме погледна живо и радостно и каза:”Аз съм (веднага след като си каза името го забравих, но помня, че беше нещо с В)! Приятно ми е!!!”, “Аз съм Катя…”. Пак се обърнах към прозореца, пуснах си песента и си затворих очите.

Има и по-лоши неща от меланхолията с ясна причина, но не мисля да има нещо друго, от което да не бих могла да се отърся по-трудно и по-болезнено. Днес, денят, 13-и, денят, дните от лятото тук и там, а сега сива, монотонна, самотна есен, която само задава безсмислени въпроси без отговори. Какво ни остава ли? Освен да чакаме отговорите?! Музиката, поезията и есента ни остават, както и безсънните нощи и когато заспим сънищата и мечтите, които са винаги еднакви, но не се оплакваме дори никак, защото са единственият шанс да бъдем пак там или не там, но да не бъдем сами …

една от най-красивите песни, писани някога, е именно Babe I’m Gonna Leave You. днес, тази ранна сутрин, когато дори още слънцето е доста далеч от това да се покаже и да напомни за себе си и за летните горещини (които бай тъ уей са към края си поради настъпващата есен), нищо не искам да ви кажа, искам само да чуете тази песен … сега.

20.08.2008г., 03.21 AM - last night in SB

Eто този въпрос ме измъчва сега - къде ще сме, когато лятото си отиде. Рано сутринта, слънцето е изгряло, не ми се спи и няма как да ми се доспи, защото не абсента и бирата не, ами нещо друго ме вдъхнови да седна и да пиша.

Искам да ви кажа толкова тъжни неща.

Винаги съм се радвала, когато не излизам права, което би трябвало да е странно, нали. Е, не е много странно, предвид особените ми разбирания за живота и света, та никаква изненада не трябва да е, че много се радвам, когато осъзная, че относно нещо греша. Животът щеше да бъде по-лесен, ако никога не бях разбрала, че греша за това, но съдбата ми удари една силна плесница и ме наказа за цинизма, който никога не съм се страхувала да показвам. Карма, какво да правиш освен да си изкупуваш грешките.

Исках да ви разкажа за гъделичко и баничките и как на едно момиче й липсва едно момче и как тя се натъжи за него докато си ядеше баничката, защото той винаги и помагал да си я изяде. За липсването; за предозирането от някого; за пияната скандинавка варварка, на която никой не и обърна внимание, а тя много копнееше; за нещата от живота, такива каквито ме натъжават и най-вече за най-яките банички на света.  + = !?

Oбичам лято ‘08, плажа, коктейлите, абсента, баровете, звездите, затъмнението, метеоритния дъжд, кея, К.

Някой друг вдъхновен пък ще ви разкажа цялата история така както си беше. Тя още не е свършила съвсем. Дано да има хепи енд, понеже Холивуд много ме разглези и не съм свикнала на ънхепи ендове.

Посланието?!? Защо да не е: И да не вярвате, никога не е късно да повярвате. И да се страхувате, някой ден ще се откажете от това хоби. И да не знаете къде ще сте утре, важно е да знаете къде искате да бъдете.