Днес както и от няколко дни времето е мрачно, дъждовно и преди всичко меланхоличо. На спирката по обяд след обичайния въпрос: “Скоро ли ще дойде автобусът?” и след утвърдителния отговор възрастната жена каза: “Времето е ужасно. Цяло лято веднъж не заваля, сега защо?!”, “Ами сега е сезонът. Есен е. Сега му е времето да вали.”, “Цяло лято не заваля, сега какви порои. Точно сега събират лозята … Гроздето ще се напука…”.Нищо не казах. Не разбирам от грозде. Автобусът дойде.
Никога нещата не стават така както искаме. Трябва да има ирония от страна на съдбата, за да е по-интересно. Мърфи е един истински пророк. Лятото отмина и остави след себе си само сладко-горчивият спомен, че тогава едно облаче не се показа, вечерите бяха изпълнени със красиви звезди и когато му беше времето с привлищата мечтателите Луна. Сега лятото е почти далеч, всичко от лятото е далеч и ние сме далеч, спомените горят на фона на сивотата на есенните облаци и инсомнията на дъжда, който всява дори апокалиптично предчувствие.
В автобуса на пръв поглед нямаше места. Жената, която се възмущаваше от времето, набързо вдигна една друга жена, която беше решила, че в градския транспорт трябва да има отделена седалка и за багажа й. Аз тъкмо се чудех какво ще правя през целия път права и никак не бях подготвена психически за това, когато видях, че на крайните седалки, окупирани от деца, връщащи се от училище, има едно свободно място. Когато вече отидох до там и попитах дали е свободно, видях, че и на него има струпани множество раници. Е, децата набързо се активизираха и ги преместиха. Седнах. Затворих си очите, за да си представя малко по-слънчев пейзаж от това навън и слушах музика. Тъкмо се сетих, че има една песен, която не демонизира толкова лошото време, дори никак и си я пуснах. “Вали” на ПИФ.
По едно време момичето до мен ме ръгна. Реших, че е неволно, но тя ме ръгна пак и пак и по всичко личеше, че си е доста нарочно. Погледнах към нея. Неин приятел ме пита нещо и аз свалих слушалките досадно, за да го изслушам. “Коя песен слушаш???” Погледнах го безразлично и му отговорих. “Аааа, аз мислех, че слушаш метал…”,”Металът беше преди това!”. Момчето ме погледна живо и радостно и каза:”Аз съм (веднага след като си каза името го забравих, но помня, че беше нещо с В)! Приятно ми е!!!”, “Аз съм Катя…”. Пак се обърнах към прозореца, пуснах си песента и си затворих очите.
Има и по-лоши неща от меланхолията с ясна причина, но не мисля да има нещо друго, от което да не бих могла да се отърся по-трудно и по-болезнено. Днес, денят, 13-и, денят, дните от лятото тук и там, а сега сива, монотонна, самотна есен, която само задава безсмислени въпроси без отговори. Какво ни остава ли? Освен да чакаме отговорите?! Музиката, поезията и есента ни остават, както и безсънните нощи и когато заспим сънищата и мечтите, които са винаги еднакви, но не се оплакваме дори никак, защото са единственият шанс да бъдем пак там или не там, но да не бъдем сами …